Арх. Мария Давчева: Архитектурното наследство и от епохата на комунизма трябва да се съхранява
Поредицата книги „ Архитектурни облици. България през втората половина на XX век “ има за цел да насочи фокуса на внимание на обществото към неповторимите архитектурни образци на България. Един от главните създатели на поредицата, доцент доктор арх. Мария Давчева, има вяра, че тези издания могат да трансформират настройките в обществото по натурален път- посредством положителни образци и под управлението на приети експерти в региона на запазване на недвижимото културно завещание. Целият тираж на първия том, със заглавие „ Контекст “, е изкупен за по-малко от половин година, само че вторият том, „ Метаморфози “, излязъл от щемпел в края на 2023 година също бързо набира все по-голяма известност.В първия том седемте създатели подчертават върху двустранната връзка и формообразуваща роля сред прилежаща среда и архитектурен облик с образци от Пловдив, Велико Търново, Враца и Слънчев бряг.Във втория тематиката се разпростира в нейната ретроспективна целокупност от появяването й през развиването й досега в четири местоположения: огромните курортни комплекси от северно Черноморие – КК „ Златни пясъци “ и КК „ Албена “, Варна с нейните градски и паркови метаморфози и Евксиноград; Бургас и Стара Загора.Дори и да не сте експерти и познавачи на архитектурното изкуство, книгата, съвсем като машина на времето, ни придвижва обратно в годините, с цел да ни покаже онази България, която – за положително и неприятно – поколението Z (днешните 20-25 годишни) в никакъв случай не е виждало. Но най-важното е, че това пътешестване във времето се случва през погледа, знанията, опита и професионализма на едни от най-хубавите архитекти в България - без популизъм, прочувственост или неуместна носталгия. 
За зрелостта в отношението към архитектурните монументи от близкото минало, за политико-идеологическата обремененост, за нуждата от баланс беседваме с арх. Мария Давчева, практикуващ проектант с научна кариера и отчетливо ясна гражданска и професионална позиция по доста въпроси, които до неотдавна, пък и към момента, разкъсваха така и така извънредно разграниченото ни общество. Арх. Давчева, по какъв начин самата вие се насочихте към архитектурата като специалност? Заслугата е на моята прелестна майка. По специалност тя е счетоводител, само че възприятието й за хармония и родителската й проницателност по натурален път ме насочиха към вълнуващото и всепоглъщащо изкуство на архитектурата. Нито тя, нито аз знаехме тъкмо какъв брой ще е мъчно, само че интуицията ни подсказваше, че ще си коства напъните. Известен факт е, че кандидатстудентските изпити в Архитектурния факултет на Университета по архитектура, строителство и геодезия са едни от най-трудните в страната по принцип и несъизмеримо по-трудни от тези в чужбина, където приемът е с портфолио, тест за обща просвета и/или мотивационно писмо.За да те одобряват архитектура в УАСГ е належащо сполучливо да се издържиш три изпита по изобразяване и един по математика. Самото образование, което е шест години, също не е по-лесно, само че през днешния ден самоуверено мога да настоявам, че персонално за мен цената в действителност си коства. Удовлетвореността да реализираш фантазии, да създаваш среда за обитаване, която действително култивира обществото, е освен въпрос на шанс и чест, само че е и голяма отговорност. 
Какви са вашите специфични професионални ползи в региона на архитектурата? Дипломирах се в компетентност „ Градоустройство “, само че множеството обекти в моята практиката са публични и еднофамилни жилищни здания, хотели и техните интериори. Паралелно с това се занимавам с научно- изследователска активност към този момент съвсем двадесет и пет години. Първите шестнадесет бяха в Българска академия на науките.Стартирах като докторант в тогавашния Център по архитектурознание, а по-късно продължих като доцент и началник на бранш Архитектура в Института за проучване на изкуствата до неговото закриване през 2016 година. В интервала 2013-2019 година имах удоволствието да бъда основен редактор на сп. Архитектура, издание на Съюза на архитектите в България. Това ми даде благоприятни условия да се срещна в елементи с българската архитектура от близкото ни минало както и да контактувам с нейните създатели и съвременници. Това затвърди моята убеденост във високите качества на актуалната българска архитектура и в допълнение ускори интереса ми към нея. Ако зависеше от Вас, кои биха били първите три неща, които бихте трансформирали в архитектурата на модерна София? Спешно би трябвало да се спре безплановото презастрояването и унищожаването на локалната еднаквост на града. Необходимо е да се вкарат критерии, гарантиращи ансамбловост и естетика на средата. Макар от няколко години екипът от експерти, назначени от Софийска община, да прави опит да формулира и наложи такива критерии по зони, действителни резултати липсват.Бих нараснала броя и площите, предопределени за просвета, изкуство и обществени контакти, както с нови пространства, по този начин и с преосмислянето на съществуващи здания, чийто потенциал не се употребява пълноценно - да вземем за пример културните и юношески домове, огромните зали в учебните заведения в часовете или месеците след привършване на просветителния развой и така нататък А какво бихте съхранили непременно? Задължително бих съхранила всички паркове и изобщо зеленината, която мисля, че недооценяваме като запас и наличност. Бих (о)пазила постройките, оборудванията, в това число и монументите с безспорни естетически качества, без значение от историческата им принадлежност. Само че, с цел да се случи последното, се изисква едно по-зряло общество. Вярвам обаче, че книги като поредицата „ Архитектурни облици. България през втората половина на XX век “ спомага за тази зрялост. Сигурна съм, че вродена зрялост (ще) има поколението на нашите деца, раждащи се свободни, необременени и приемащи историята като завещание, чието благосъстояние се крие точно в нейната пъстра палитра и целокупност. 
„ Лечими “ ли са проблемите с естетическия усет? Как съгласно Вас да култивираме добър усет точно в региона на архитектурата, дизайна, интериора и така нататък в децата и подрастващите? Каква е ролята на учебното заведение в това отношение? Не единствено, че са „ лечими “ проблемите с естетическия усет, само че сега повече от всеки път е необходимо да се подхващат ограничения в това отношение. Българската просветителна система не е съвършена, само че е много претрупана. Въпреки това считам, че консолидираното на предмети или извънкласни действия и конгреси, свързани с опознаването на българската история и нейното завещание биха били потребни и работещи в посока издигане на националното ни самочувствие. Смея да настоявам, че моето потомство пътува и познава естествените и исторически забележителности на България. Затова чакам нашите деца да познават по-добре от нас, да почитат и одобряват без непотребна прочувствена натовареност българското движимо и недвижимо културно завещание. Разбира се, новите естетически рамки трябва да бъдат избрани от зрели, образовани и ерудирани персони. Този развой не изисква отказване или заклеймяване, което за жалост сега е процедура, разделяща и даже поляризираща българите. Един от най-важните критерии за зрялост и осъзнатост, гарантиращи бързо развиване на едно общество е точно скоростта и степента на приемане на историята такава каквато е. А какъв по-естествен метод за приемане от това да забележим архитектурата към нас през очите на експерт, който може да ни разкрие нейните непреходни, отличителни характерности, за нейните създатели, за историята на нейното основаване и метаморфозите й досега. Проф. доктор арх. Йорданка Кандулкова, един от рецензентите на втория том и бележит експерт в региона на запазване на недвижимото културно завещание, назовава вашата поредност книги, „ прочувствено пътешестване в близкото минало и в днешния ден, само че не от любознание или за наслаждение, а пътешестване с идея – идеята на спасението “. Като идея ли възприемате самата Вие изданието? Да, точно идея. Думите на проф. Кандулкова дават най-точната препоръка и най-безпощадната оценка на нашия труд. Мисията да селектираме, документираме и разпространяваме основни обекти от близкото минало има за цел да насочи публичния и институционален фокус към познаване и запазване на българското архитектурно завещание освен от обсъждания интервал, само че и по принцип. Книгата „ Архитектурни облици. България през втората половина на XX век. Том 2: Метаморфози “ излиза в миг, в който публичната полемика за ориста на паметниците от комунистическото минало на България е най-разгорещена. Очаквате ли реакции, които са политически по своята същина, получихте ли такива реакции? Нашата книгата освен не провокира негативна реакция, а напротив- възприе се позитивно. Специалисти в региона на запазване на недвижимото културно завещание, история и доктрина на архитектурата ни поздравиха. Читатели, които не са архитекти, споделиха, че са изчели книгата на един мирис, както и че посредством нея сме съумели да насочим вниманието им към красивото, непреходното в българската архитектура и това е трансформирало вечно отношението им към нея. Има ли връзка сред „ политическите “ монументи от комунистическата ера и архитектурните такива? Разбира се. Идеологическата преса в оня исторически откъслек е била безпощадна, а културата и изкуствата постоянно са били главен инструмент за влияние върху обществото, тъй че са били строго следени. Това обаче не може да е причина да унищожаваме архитектурата и което и да бил тип изкуство от този интервал. Нашето общество към този момент половин век не може да преодолее политико-идеологическата си обремененост. 
В „ Метаморфози “ има извънредно забавни текстове за архитектурата на българските морски курорти. Бихте ли обобщили в няколко фрази особено за нас най-ценното в тези курорти от позиция на архитектурата? Генезисът и метаморфозите на българските черноморски курорти е динамичен развой, който както към този момент загатнах е оставил в завещание същински архитектурни шедьоври, някои от които са съизмерими с положителните международни образци.Много от българските кинокласики са снимани точно на територията на нашето Черноморие - например „ С деца на море “ (1972) и „ Оркестър без име “ (1980). Тези филми увековечават както несъмнено високия клас на българската курортна архитектура, по този начин и нейната недостижимост за българите към този миг. За страдание достъпността съответствува с началото на безплановата строителна агресия след 1989 г.Днес мощно презастроени, със задъхваща се връзка и обърнати към все по-нископлатежния непознат екскурзиант, морските ни курорти провокират отлив на български гости. Съдейки по актуалните практики в испанските и турските курорти имам вяра, че няма безвъзвратни процеси в областта на туризма. Просто децентрализираната стопанска система и неналичието на държавна политика в поддръжка на туризма ще забавят процеса на цялостна рехабилитация и осъвременяване на българските курорти. Въпреки това обаче през 2020 година френско-немската телевизия Arte снима документалния филм от три елементи „ Мечти от бетон “, отдаден на ваканционния летен туризъм от 60-те. Първите два епизода посочваха архитектурата на морския туризъм в Германия и Франция, а третият бе напълно отдаден на българското Черноморие, в който аз и проф. доктор арх. Стела Ташева представихме обекти от курортен комплекс “Слънчев бряг “, а от арх. Владимир Попов - от “Албена. Международният снимачен екип не просто бе удивен и заинтересован от показаните обекти, а остана повече от плануваното време, с цел да им покажем още от архитектурното минало на България. Каква е Вашата фантазия за българското крайбрежие от 21 век? Как си представяте, че би могло да наподобява? Иска ми се през призмата на актуалните критерии за добра среда да получим още веднъж цялостна градоустройствена идея, богатото озеленяване, налични места за изкуство, спорт и обществени контакти, интегрираност на постройките в прилежащия подтекст, да построим още веднъж „ архитектурни шедьоври “ със мощно изявена местна еднаквост и авторски почерк. Искам българските курорти и българската архитектурата по принцип да бъдат високо оценени и от българи и от чужденци, и от експерти, и от неспециалисти. Вярвам, че това е допустимо, тъй като България е татковина на едни от най-талантливите хора по света.
За зрелостта в отношението към архитектурните монументи от близкото минало, за политико-идеологическата обремененост, за нуждата от баланс беседваме с арх. Мария Давчева, практикуващ проектант с научна кариера и отчетливо ясна гражданска и професионална позиция по доста въпроси, които до неотдавна, пък и към момента, разкъсваха така и така извънредно разграниченото ни общество. Арх. Давчева, по какъв начин самата вие се насочихте към архитектурата като специалност? Заслугата е на моята прелестна майка. По специалност тя е счетоводител, само че възприятието й за хармония и родителската й проницателност по натурален път ме насочиха към вълнуващото и всепоглъщащо изкуство на архитектурата. Нито тя, нито аз знаехме тъкмо какъв брой ще е мъчно, само че интуицията ни подсказваше, че ще си коства напъните. Известен факт е, че кандидатстудентските изпити в Архитектурния факултет на Университета по архитектура, строителство и геодезия са едни от най-трудните в страната по принцип и несъизмеримо по-трудни от тези в чужбина, където приемът е с портфолио, тест за обща просвета и/или мотивационно писмо.За да те одобряват архитектура в УАСГ е належащо сполучливо да се издържиш три изпита по изобразяване и един по математика. Самото образование, което е шест години, също не е по-лесно, само че през днешния ден самоуверено мога да настоявам, че персонално за мен цената в действителност си коства. Удовлетвореността да реализираш фантазии, да създаваш среда за обитаване, която действително култивира обществото, е освен въпрос на шанс и чест, само че е и голяма отговорност. Какви са вашите специфични професионални ползи в региона на архитектурата? Дипломирах се в компетентност „ Градоустройство “, само че множеството обекти в моята практиката са публични и еднофамилни жилищни здания, хотели и техните интериори. Паралелно с това се занимавам с научно- изследователска активност към този момент съвсем двадесет и пет години. Първите шестнадесет бяха в Българска академия на науките.Стартирах като докторант в тогавашния Център по архитектурознание, а по-късно продължих като доцент и началник на бранш Архитектура в Института за проучване на изкуствата до неговото закриване през 2016 година. В интервала 2013-2019 година имах удоволствието да бъда основен редактор на сп. Архитектура, издание на Съюза на архитектите в България. Това ми даде благоприятни условия да се срещна в елементи с българската архитектура от близкото ни минало както и да контактувам с нейните създатели и съвременници. Това затвърди моята убеденост във високите качества на актуалната българска архитектура и в допълнение ускори интереса ми към нея. Ако зависеше от Вас, кои биха били първите три неща, които бихте трансформирали в архитектурата на модерна София? Спешно би трябвало да се спре безплановото презастрояването и унищожаването на локалната еднаквост на града. Необходимо е да се вкарат критерии, гарантиращи ансамбловост и естетика на средата. Макар от няколко години екипът от експерти, назначени от Софийска община, да прави опит да формулира и наложи такива критерии по зони, действителни резултати липсват.Бих нараснала броя и площите, предопределени за просвета, изкуство и обществени контакти, както с нови пространства, по този начин и с преосмислянето на съществуващи здания, чийто потенциал не се употребява пълноценно - да вземем за пример културните и юношески домове, огромните зали в учебните заведения в часовете или месеците след привършване на просветителния развой и така нататък А какво бихте съхранили непременно? Задължително бих съхранила всички паркове и изобщо зеленината, която мисля, че недооценяваме като запас и наличност. Бих (о)пазила постройките, оборудванията, в това число и монументите с безспорни естетически качества, без значение от историческата им принадлежност. Само че, с цел да се случи последното, се изисква едно по-зряло общество. Вярвам обаче, че книги като поредицата „ Архитектурни облици. България през втората половина на XX век “ спомага за тази зрялост. Сигурна съм, че вродена зрялост (ще) има поколението на нашите деца, раждащи се свободни, необременени и приемащи историята като завещание, чието благосъстояние се крие точно в нейната пъстра палитра и целокупност. „ Лечими “ ли са проблемите с естетическия усет? Как съгласно Вас да култивираме добър усет точно в региона на архитектурата, дизайна, интериора и така нататък в децата и подрастващите? Каква е ролята на учебното заведение в това отношение? Не единствено, че са „ лечими “ проблемите с естетическия усет, само че сега повече от всеки път е необходимо да се подхващат ограничения в това отношение. Българската просветителна система не е съвършена, само че е много претрупана. Въпреки това считам, че консолидираното на предмети или извънкласни действия и конгреси, свързани с опознаването на българската история и нейното завещание биха били потребни и работещи в посока издигане на националното ни самочувствие. Смея да настоявам, че моето потомство пътува и познава естествените и исторически забележителности на България. Затова чакам нашите деца да познават по-добре от нас, да почитат и одобряват без непотребна прочувствена натовареност българското движимо и недвижимо културно завещание. Разбира се, новите естетически рамки трябва да бъдат избрани от зрели, образовани и ерудирани персони. Този развой не изисква отказване или заклеймяване, което за жалост сега е процедура, разделяща и даже поляризираща българите. Един от най-важните критерии за зрялост и осъзнатост, гарантиращи бързо развиване на едно общество е точно скоростта и степента на приемане на историята такава каквато е. А какъв по-естествен метод за приемане от това да забележим архитектурата към нас през очите на експерт, който може да ни разкрие нейните непреходни, отличителни характерности, за нейните създатели, за историята на нейното основаване и метаморфозите й досега. Проф. доктор арх. Йорданка Кандулкова, един от рецензентите на втория том и бележит експерт в региона на запазване на недвижимото културно завещание, назовава вашата поредност книги, „ прочувствено пътешестване в близкото минало и в днешния ден, само че не от любознание или за наслаждение, а пътешестване с идея – идеята на спасението “. Като идея ли възприемате самата Вие изданието? Да, точно идея. Думите на проф. Кандулкова дават най-точната препоръка и най-безпощадната оценка на нашия труд. Мисията да селектираме, документираме и разпространяваме основни обекти от близкото минало има за цел да насочи публичния и институционален фокус към познаване и запазване на българското архитектурно завещание освен от обсъждания интервал, само че и по принцип. Книгата „ Архитектурни облици. България през втората половина на XX век. Том 2: Метаморфози “ излиза в миг, в който публичната полемика за ориста на паметниците от комунистическото минало на България е най-разгорещена. Очаквате ли реакции, които са политически по своята същина, получихте ли такива реакции? Нашата книгата освен не провокира негативна реакция, а напротив- възприе се позитивно. Специалисти в региона на запазване на недвижимото културно завещание, история и доктрина на архитектурата ни поздравиха. Читатели, които не са архитекти, споделиха, че са изчели книгата на един мирис, както и че посредством нея сме съумели да насочим вниманието им към красивото, непреходното в българската архитектура и това е трансформирало вечно отношението им към нея. Има ли връзка сред „ политическите “ монументи от комунистическата ера и архитектурните такива? Разбира се. Идеологическата преса в оня исторически откъслек е била безпощадна, а културата и изкуствата постоянно са били главен инструмент за влияние върху обществото, тъй че са били строго следени. Това обаче не може да е причина да унищожаваме архитектурата и което и да бил тип изкуство от този интервал. Нашето общество към този момент половин век не може да преодолее политико-идеологическата си обремененост. В „ Метаморфози “ има извънредно забавни текстове за архитектурата на българските морски курорти. Бихте ли обобщили в няколко фрази особено за нас най-ценното в тези курорти от позиция на архитектурата? Генезисът и метаморфозите на българските черноморски курорти е динамичен развой, който както към този момент загатнах е оставил в завещание същински архитектурни шедьоври, някои от които са съизмерими с положителните международни образци.Много от българските кинокласики са снимани точно на територията на нашето Черноморие - например „ С деца на море “ (1972) и „ Оркестър без име “ (1980). Тези филми увековечават както несъмнено високия клас на българската курортна архитектура, по този начин и нейната недостижимост за българите към този миг. За страдание достъпността съответствува с началото на безплановата строителна агресия след 1989 г.Днес мощно презастроени, със задъхваща се връзка и обърнати към все по-нископлатежния непознат екскурзиант, морските ни курорти провокират отлив на български гости. Съдейки по актуалните практики в испанските и турските курорти имам вяра, че няма безвъзвратни процеси в областта на туризма. Просто децентрализираната стопанска система и неналичието на държавна политика в поддръжка на туризма ще забавят процеса на цялостна рехабилитация и осъвременяване на българските курорти. Въпреки това обаче през 2020 година френско-немската телевизия Arte снима документалния филм от три елементи „ Мечти от бетон “, отдаден на ваканционния летен туризъм от 60-те. Първите два епизода посочваха архитектурата на морския туризъм в Германия и Франция, а третият бе напълно отдаден на българското Черноморие, в който аз и проф. доктор арх. Стела Ташева представихме обекти от курортен комплекс “Слънчев бряг “, а от арх. Владимир Попов - от “Албена. Международният снимачен екип не просто бе удивен и заинтересован от показаните обекти, а остана повече от плануваното време, с цел да им покажем още от архитектурното минало на България. Каква е Вашата фантазия за българското крайбрежие от 21 век? Как си представяте, че би могло да наподобява? Иска ми се през призмата на актуалните критерии за добра среда да получим още веднъж цялостна градоустройствена идея, богатото озеленяване, налични места за изкуство, спорт и обществени контакти, интегрираност на постройките в прилежащия подтекст, да построим още веднъж „ архитектурни шедьоври “ със мощно изявена местна еднаквост и авторски почерк. Искам българските курорти и българската архитектурата по принцип да бъдат високо оценени и от българи и от чужденци, и от експерти, и от неспециалисти. Вярвам, че това е допустимо, тъй като България е татковина на едни от най-талантливите хора по света. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ